Няма

...и се залъгвам, че те няма. Няма те! 
В ехидната стрелка на секундарника. 
В изцъклената рамка на прозореца 
към вчера гледащ, протестиращ, празен. 
В постелята намачкана от мислите ми 
И в кротките въздишки на следобеда. 
Във вечерите  пиещи съмнения, 
в извивките на сънените облаци, 
във връхчетата топли на луните ми. 
Да - няма те! Не си била! Не можеше! 
Да бъдеш Аз... Да бъда Ти... Не можехме! 
От снимките ме гледат с недоверие 
подобия на теб и мен. 
Хартиени. Луксозни. Консервирани.
Застинало. В щастливи пози. Минало. 
Измамни огънчета във очите им 
усмихват ме. Усмихвам се и... Няма те! 
И всяко щракване на секундарника 
заключва тъжен катинар в душата ми. 
И всеки ден молебен против тебе е. 
Защото няма те! Не си била! И няма! 
Да, няма да те пусна да се върнеш! 
Там - от където всъщност никога 
не те прогоних...                  Няма те!